Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.01.2010 22:46 - Вижте това. Ще ви хареса :) Пожелавам ви приятна съботна вечер! (С благодарност към проф. Марияна Стефанова от СУ "Св. Климент Охридски")
Автор: gabikamenova Категория: Други   
Прочетен: 528 Коментари: 0 Гласове:
1




http://www.ted.com/talks/lang/eng/elizabeth_gilbert_on_genius.html


И конкретно:


Elizabeth
Gilbert on nurturing creativity

Аз съм писател. Писането на книги е моя професия, но е и повече от това, разбира се. То е също така голямата ми любов за цял живот и моята магия. И не очаквам, че това някога ще се промени. Но като оставим това, нещо странно се случи наскоро с моя живот и моята кариера, което ме накара да пренастроя цялостното ми отношение към работата. И странното нещо е, че написах тази книга, този мемоар, наречен "Яж, моли се и обичай", който, за разлика от предишните ми книги, по някаква причина достигна до целия свят и стана голяма, мега-сензация, международен бестселър. Резултатът е, че навсякъде, където отида, хората ме третират като обречена. Сериозно - обречена, обречена! Идват при мен, притеснени, и казват: "Не се ли страхуваш, че никога повече няма да напишеш нещо по-добро от това? Не се ли страхуваш, че до края на живота си ще пишеш и няма да създадеш книга, която да интересува някого, никога повече?"

Това е много окуражаващо, да знаете. Можеше и да е по-лошо, но аз още си спомням как, преди повече от 20 години, когато започнах да казвам на хората - като тийнейджър, че искам да стана писател, срещнах същата реакция, като че ли продиктувана от страх. Тогава хората казваха: "Не те ли е страх, че никога няма да постигнеш успех? Не те ли е страх, че унижението от отхвърлянето ще те убие? Не те ли е страх, че цял живот ще работиш този занаят и нищо няма да излезе от него и ще умреш върху купчина неосъществени мечти с уста, пълна с горчивата пепел на провала?" (Смях) Ето така, нали знаете.

Отговорът, краткият отговор на всички тези въпроси е ДА. Да, страх ме е от всичко това. И винаги ме е било страх. Освен това се страхувам от много, много други неща, за които хората не подозират. Като водораслите и други страшни неща. Но, когато става въпрос за писане, нещото, за което мисля напоследък и се чудя, е "защо?" Рационално ли е? Логично ли е да очакваме някой да се страхува от работата, заради която смята, че е дошъл на тази Земя? И кое е особеното на креативните начинания, което ни кара да се притесняваме за психическото си здраве по начин, който като че ли не е типичен за другите професии? Баща ми, например, беше инженер-химик и не си спомням нито веднъж за 40те години, през които се занимаваше с инженерна химия, някой да го попита дали не се страхува да бъде инженер-химик. Не се случваше: "Джон, тази блокада в инженерната химия, как се справяш?" Не се случваше, нали знаете? Но нека бъдем честни, инженер-химиците като цяло не са си спечелили репутация през вековете на маниакално-депресивни алкохолици. (Смях)

Ние писателите имаме такава репутация и не само писателите, но и творците от всички жанрове сякаш имат репутацията на крайно неустойчиви психически. Необходимо е само да погледнете мрачната статистика за смъртта (само през 20 век) на наистина великолепни креативни умове, които са умрели рано и често от собствените си ръце, нали знаете? И дори тези, които не са се самоубили буквално, като че ли са погубени от своя талант. Норман Мейлър, точно преди да почине, в последното си интервю, е казал: "Всяка моя книга ме убиваше по малко." Необичайно изказване за работата на своя живот. Но дори не трепваме, когато чуем подобни думи, защото толкова често сме слушали подобни неща и някак като общество напълно сме приели идеята, че креативността и страданието са някак изначално свързани и тази артистичност, в края на краищата, винаги ще доведе до страдание.

И въпросът, който искам да задам днес тук на всички, е: "Вие вярвате ли в тази идея? Чувствате ли се комфортно с това, защото вие гледате от разстояние, а аз никак не се чувствам комфортно с това предположение. Мисля,че е противно. И също така мисля, че е опасно и не искам да продължи да властва и в следващия век. Мисля, че е по-добре да насърчаваме нашите велики креативни умове да живеят.

И със сигурност знам, че в моя случай, в моята ситуация, за мен би било много опасно да се хързулна по тъмната пътека на предположението, особено при положението, в което се намирам в момента професионално. Което е, нали знаете, нека проверим: Доста съм млада, само на около 40. Все още имам, може би, около 4 десетилетия работа пред мен. И е напълно вероятно всичко, което напиша оттук нататък, да бъде съдено от целия свят като всичко, дошло след необикновения успех на последната ми книга, нали? Направо ще го кажа директно, защото всички тук сме като приятели - напълно е вероятно най-големият ми успех да е зад гърба ми. О, Господи, каква мисъл! Подобни мисли могат да накарат човек да започне да пие джин в девет сутринта, а аз не искам да стигна дотам. (Смях) Предпочитам да продължа да върша тази работа, която обичам.

И така, остава въпросът как? И така, струва ми се, след много мислене, че за да продължа да пиша, трябва да си изградя някаква психологическа защита, нали така? Трябва да открия начин да спазвам безопасна дистанция между себе си, когато пиша, и моето съвсем естествено безпокойство за реакцията, която моето писане ще предизвика, отсега нататък. И докато през последните години търсих модел за това, търсих, така да се каже, през различни епохи и се опитвах да открия други общества, за да видя дали те нямат по-добри и разумни идеи от нас за това, как да помагат на творческите натури да управляват вътрешния емоционален риск, свързан с креативността.

И това търсене ме отведе до древна Гърция и древния Рим. Така, следвайте моя разказ, защото накрая отново стига там, откъдето започва. Но в древна Гърция и древния Рим хората не вярвали, че креативността идва от човешките същества. Хората вярвали, че креативността е божественият дух придружител, който идвал при хората от далечен и незнаен източник, поради далечни и незнайни причини. Известно е, че гърците наричали тези божествени духове-придружители "демони". Сократ също вярвал, че има демон, който му предавал мъдростта отдалеч. Римляните имали същата представа, но те наричали тези безплътни творчески духове гении. Което е страхотно, защото римляните всъщност не смятали, че геният е особено умен индивид. Те вярвали, че геният е някакво вълшебно божествено образувание, което буквално живеело в стените на ателието на твореца като Доби домашното духче и което излизало и невидимо оказвало помощ на твореца, когато работи, и оформяло резултата от работата му.

Страхотно - ето я, дистанцията, за която говоря - тази психологическа конструкция, която те защитава от резултатите от твоето творчество. И всички са знаели как функционира, нали така? Така че древният творец е бил защитен от някои неща, като например, твърде много нарцисизъм. Ако творчеството ти е брилянтно, ти не си изцяло отговорен за това. Всички знаят, че ти имаш този безплътен гений, който ти е помогнал. Ако работата ти е провал, вината не е изцяло твоя. Всички знаят, че твоят гений нещо не го бива. И така западните хора гледали на креативността много дълго време.

Тогава дошъл Ренесансът и всичко се променило. И ние сме родили тази велика идея, която казвала: нека да поставим човека в центъра на вселената над всички богове и мистерии и повече няма място



Тагове:   вечер,   благодарност,


Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: gabikamenova
Категория: Други
Прочетен: 57559
Постинги: 54
Коментари: 37
Гласове: 120
Архив
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930