Няма да спра да се изненадвам. Като дете. Често си го казвам наум, но не зная защо – обикновено като се спъна и падна в амбициите си, като се срути старателно подрежданата ми куличка от намерения или чувства, като се излъжа в принадлежащата ми по право както на всяко дете майчина ласка и грижовност, така и на мен, зрелия човек – ласката и грижовността на живота.

Няма да спра да се изненадвам. И това е чудесното – че нещо от детските сетива е живо. Тъжното е, че чувствителни са останали само тези за падането, рухването, лъжата. И уви не тези на изненадата, че не можеш да уловиш слънчевото зайче. Но ако все още го забелязваме и се радваме на танца му, надежда има. Ако поне него съхраним, ще е живо и детето у нас.