Ще си призная без свян, че след четирийсетата си година започнах да изпитвам не страх, а ужас от остаряването. Аз, простете откровеността, се отвращавам от остаряването. То някак руши чувството ми за естетично. Но... неизменен закон на битието ни тук и сега.

И ако с това по неписани и неизменни природни закони съм принудена да се примиря (пък и разните козметичноиндустриални постижения доста умело го тушират), никога съзнателно няма да се примиря с остаряването на духа (противосредството не е открито, май че и никой не го търси). Тръпки от ужас ме побиват, когато жени и мъже с посребрени от „мъдрост” слепоочия осъждат модата, музиката, възпитанието, въобще културата и прочее каквото се сетите на младите хора. Боже мой, та нали това сме същите ние от онзиден, това са нашите деца от вчера и нашите внуци от днес?! Кога и как го забравяме? Защо? Това вече не е нито по неписани, нито по неизменни природни закони. Това е по духовна недоимъчност.