Не зная колко често в живота ни спохожда озарението, но аз благодаря на тази нощ. Не си спомням някога някому да съм искала прошка на този точно ден, но го правя често в другите, делничните. Надявам се, винаги, когато сгреша, и, надявам се, не толкова често, че да не ми бъде простено. Днес също се не сещах на кого и за какво да поискам прошка, но затова пък някак особено ми се искаше да разменя две думи с някого – някой, който по един или друг начин чувствам близък. Единият (призната ясновидка :) между впрочем) ми даде прошка (не че съм я искала), но не й се говореше, защото е неделя и в неделя даже ясновидците не ясновидстват. Другият – човек, когото мисля за много добър свой приятел или повече от приятел – просто не ми отговори. Иконата на Исус и портретите на предците в хола излъчваха своето извечно разбиране, не опрощение – разбиране. Но пък в мълчанието на другите чух света, за който бях притъпила сетивата си. Чух песента на вятъра – онова възторжено състояние на природата, към което котаракът ми винаги, както и днес, проявява особено вълнение; чух спора на кучетата и котките под балкона ми – те пак нещо се убеждават един другиго, и оглушалата ми душа се събуди и изпълни с гласове. Онези, за които често оставаме глухи, но които никой не може да ни отнеме – живите звуци на живия живот… Простих на себе си минутите, в които съм страдала от самота, откривайки и прегръщайки шумния и пъстър свят…